Въпроси

Недей ме пита, аз не мога да ти обясня,

не ме заливай, то е нещо над ума.

Когато тръгна във нощта, със малка светлина в ръка,

не е да се изгубя и умра.

Аз тръгвам да намеря пак деня.

Когато плача в самота, стена издигнал пред света,

не е депресия, не искам да се саморазруша,

а искам пак сърцето си да съживя.

И щом се хвърля в тишина,

не е за да избягам, да се отделя,

аз търся мост към всички да сградя.

И туй, че твоята пътека не вървя,

не е ненавист, не е сирота.

Къде, къде е моята душа?

И щом ме питаш аз мълча,

нима възможно е да обясня:

сърцето търси своята душа.

В нощта

Когато вечерта надви деня,

и сенки паднаха пред моята врата,

запалих свещ и тръгнах във нощта,

във тишината някой шепнеше ми да вървя.

Извика ме, завесата открехна,

Посочи ми надеждата последна.

И част от бъдещето ми разкри,

и позволи ми да погледна в твоите очи.

Разкри ми свойта мисъл, добрина,

безбрежна мъдрост, своята божествена душа.

И част от болката си с мене сподели,

че моето сърце дълбоко спи.

Че идваш ти пред всякоя врата,

очакваш, подаряваш, даваш светлина.

Но кой да чуе, кой да разбере,

щом натежали са очи, нозе.

И ако падна във нощта,

изгубя се, потъна, продължа.

Ще бъдеш ли със мен, ще ми помогнеш ли със светлина?
Ще позволиш ли ми да търся твоята ръка?

 Навярно до последно ще ми казваш да се боря,

да търся, да намирам, да преодолея своята неволя.

И дълг че имам нечовешки опит да направя,

безбройните си грешки да опитам да поправя.

Ангелска душа

Със бистър поглед, със сияещи очи

достигащи в душата до велики дълбини.

С осанка силна, ала лека и добра,

излъчваща безкрайна нежна светлина.

Със глас пламтящ, тъй силен и кънтящ

но също приласкаващ, топъл и любящ.

Какво е да си ангел, какво е да си светлина,

познаваща, обикнала, превърнала се в божия душа?

И как дойде, как стана ти безгрешен,

как засия звездата ти на небосклона вечен?

И как да те намеря, как да разбера

и как да видя твойта, земната следа?

Навярно нявга ти сред хората си бил,

навярно ти си плакал, навярно си се крил.

И може би си търсил в мъката си светлина,

надявал си се да намериш скритата врата.

Навярно и съдбата ти е била враг,

навярно времето вещаело е мрак.

Имам светлина

Ти знаеш ли че имам светлина,

ала потулена е тя в мъгла.

Ти знаеш ли че вечна добрина

е бдяла все над моята душа.

Ти знаеш ли че някога във вечността

съм виждал ясно своята вина

и тежък пакт съм сключил с Любовта,

да пазя зорко своята душа.

Ала забрава неусетно как пристъпя,

на парещия спомен да запрети пътя.

И спомен до усещане смален

за памет и сърце остава в плен.

Едничкото усещане остава,

че нейде нещо тъне във забрава.

О, Светлина от вечността,

смили се и огрей над моята душа.

Сърцето ми с любов стопли

и погледа блуждаещ издигни.

...

Когато върна се при теб, при вечността,

изпълнил да съм своя пакт със Любовта.

Бдение II

Нима все тъй загубен аз ще бъда,

Edmund Dulac - илюстрация към
The Dreamer of Dreams

не виждаш ли, че искам свобода.
И моля те, виж в мен дълбоко,
където стига само буден взор.

О, разпознай ме, колко те желая.

Но моля те, виж още в мен.

За тебе няма време, само колело с животи,

виж в мене, искам да съм с теб.

Не вярвай, моля те, за миг не вярвай,

когато те отричам със дела.

Когато си отивам, завърни ме.

Не вярвай ми, загубен съм човек.

Когато зло от мен излиза,

ти спри го, нека не руши.

Зова се твой, но колко грижи ти създавам,

и все пак, не отказвай се от мен.

Когато викам те, безбройни пъти,

и идваш с всеки повик от сърце,

какво ти причинявам щом забравя

и пред гласа ти свивам рамене.

Бдение I

Вървя в гора безбожно тъмна,

от всякоя страна ме гледа враг.

 С очи едни, отвъдно тъмни,

със зейнала мъртвешка паст.

  Проблясва нежно птица лекокрила,

 с опашка дълга, с нежен глас

и сочи пътя, накъде да тръгна,

да ме не стигне зло във късен час.

Отекна вой, сърцето ми преряза,

 загубих ум и всяко сетиво.
   Да вървя, но как и накъде, и колко,
 щом паднал в примка съм на страх.

 Щом гласовете в мен завият,

 щом слепота и суета ми наредят,

ти стой до мен, не си отивай,

в гората тъмна, пътя ми води.

В сянката на луната

Потърсих те много отдавна и ти ме намери.

Знаеше, че цената няма да е в откритието, а в преследването.

Ти открехна плътната завеса

и държа ръката ми между ужаса и надеждата.

Даде ми огледало и заръча да гледам.

Знаеше, че цената няма да е в откритието, а в преследването.

Но отвърнах очи и зарових лице

в срама на невежеството.

И глупостта ме осинови,

както зла мащеха прибира царския син,

за да го разглези и оскоти.

Но ти отново ме потърси.

Знаеше, че цената няма да е в откритието, а в преследването. 

И вик от дълбочината ме разтърси.

Събори ме от пиедестала на гордостта,

и насъска хрътките на съвестта,

да мъчат раните ми всяка нощ.

Счупи порцелановото ми лице

и разтури покъщнината ми.