Наръчник по антиомраза

Колко омраза питаем в себе си?

В ежедневието ни негативизмът може да се подвизава под различни маски - леко недоволство от това, че асансьорът не идва достатъчно бързо; гримаса след шофьорът, който ни е отнел предимство; негодувание от колегата, който не си върши работата; критика към половинката ни, която не се е държала както на нас ни се иска; самобичуване за грешка, която сме допуснали.

Денят ни може да е изпълнен с малки и големи експлозии от негативизъм и омраза. На личностно ниво, това са всички тези неща, които ни угнетяват и вгорчават живота ни. Въпреки това, често сме склонни да ги защитаваме: бързам за работа; шофьорът създава опасна ситуация; не може само един човек да работи в тая фирма; какво ще си помислят хората; недопустимо е да правя такива грешки.

Въпреки доводите ни, това не прави самото състояние по-добро, не го оправдава. В края на деня, сме сами със себе си, отровени от собствената си отрова.

И къде ни води този този порочен кръг, ден след ден? - Към слабост.

Снимка - източник

Податливи на собствената си отрова, ние сме податливи и на чуждата. Колко е лесно за някой да ни изкара извън нерви с няколко думи. Колко е лесно безобразното поведение на някого да ни нагнети. Колко е лесно страхът и гневът от една трагедия, да бъдат дирижирани за измислената война на чужди интереси. Колко лесно е да започнем да сочим, щом няколко единици размахат пръст.

Когато злото започне да избира своята маска, искам да попитам сърцето си "това аз ли съм?" и ако наистина се заслушам и потърся отговора в тишината, знам че ще намеря начин. Когато чета или гледам нещо, искам да питам сърцето си "накъде ме води това?" и ако открия омраза и разрушение, да не ги подкрепям или вярвам в тях.

Вътрешният мир трябва да бъде отвоюван с постоянство, дисциплина и любов. В света, любовта също може да отиде на война, но тя винаги се бори с любов за правда. И тези ѝ принципи, никога няма да бъдат разбрани или успешно изимитирани от жадните за власт и влияние.

Пред индивида стои възможността да се подсили със знание за себе си и света или да продължи да го вижда през отровената призма на омразата и манипулацията.

За "Спасителят в ръжта"

Днес си спомних за една книга, която прочетох преди известно време - "Спасителят в ръжта" на Джеръм Селинджър. Четях я бавно, почти с неохота, и само обещанието на братовчедка ми за поврат в посоката на настроението на книгата ме караше да се връщам към нея.

Постепенно с развитието на историята започнаха да личат проблясъци на хуманизъм, обърканост от фалша и жестокостта в обществото. Главният герой наблюдаваше хората в дълбочина и виждаше техните недостатъци, но само интелектът му не беше достатъчен да ги разбере  в тяхната пълнота. В същото време това засилваше усещането за безизходица и го караше да изпада в още по-дълбоки крайности. 

Арогантността и вулгарността му бяха неговия социален писък, напомнящ на едноименното платно на Едвард Мунк. Неспособност да се приспособиш, да разбереш, преодолееш и помогнеш...защото не знаеш как или че дори е възможно. Усещаш че нещо не е наред, но можеш само да го наблюдаваш и опишеш с мислите си, но не и да разбереш механизмите му из дъно и по този начин да го промениш в себе си.

Edvard Munch - The Scream

И въпреки, че може би историята на Холдън е малко пресилена, за да послужи на целите на своя автор, тя носи важно послание за всички нас. Човечеството се състои от индивиди и реалността на индивида съответства на тази на множеството. Някои хора са отворени за състоянието на човечеството - войни, бедност, празни речи и обещания, разруха на природата, насилие и опасности.

Може би сме готови да размахаме пръст и да се погнусим от всичкото безумие и тъга по света, да я изобличим и заклеймим - това би било нормално. За Холдън също беше напълно ясно лицемерието на системата, в която беше заключен. 

Неговата радост беше детски чистото в хората, това което толкова трудно се намира извън децата. Усещайки, че светът го е накарал да загуби това ценно нещо, той се бореше срещу всичко и всеки без сам да може да определи какво му липсва.

Всъщност като част от човечеството ние имаме възможността (и задължението?) да определим неговия ход и това е едно лично, вътрешно търсене на себе си. Какви сме като хора във всеки един момент? С какво сме изпълнени и какво даваме на другите? Ако искаме мир в света, имаме ли мир в себе си; ако искаме да ни обичат и разбират, даваме ли същото на хората около нас? Можем ли да не се отчайваме, да останем спокойни пред страховете и страстите си. Да сме напълно откровени със себе си.

Може би Холдън ще успее да осъществи мечтата си да бъде 'спасител в ръжта' и да спасява заблудените деца от пропастта. За онези, които са потиснати от състоянието на човечеството и света остава изборът да променят себе си във всеки един момент и да дадат своя дял светлина, която ще промени формата на цялото.

Всъщност търсенето и откриването на себе си не е задължително да бъде облечено във велики дела. Ежедневието ни предоставя достатъчно трудни ситуации, в които можем да преодолеем себе си. И това е едно много практично, интимно и духовно търсене, свързано с нашата същност и онова, което й пречи да се прояви.

Как да започнем? Нека засечем една минута, в която да седнем и просто да стоим, да видим света около нас и този вътре в нас - такъв какъвто е. Какво виждаме пред очите си, какво е усещането да дишаме и да имаме тяло, да го усетим като че за първи път. След това да проверим можем ли да сме спокойни, да не мислим, да не се притесняваме или описваме какво правим, да открием тишината и себе си в този момент.

Едно цяло пътуване може да започне с малка крачка. А какво по-хубаво пътуване от това, което ни прави по-добри хора.